Романите на Димитър Димов

0
(0)

НОВ РОМАН ЗА РОМАНИСТА Романистът Д. Димов беше и си остава автор със знаково присъствие в историята на най-новата ни литература. Вероятно за това са работили с пълни сили както талантът, така и съдбата. След 9. IX. 1944 г. България не е същата. Глобалната подмяна на структури и ценности засяга не само обществения живот. Последствията от целенасоченото разрушаване на Системата и замяната й с Режим тепърва ще връзват отровни плодове. Но и добре въоръженото око трудно открива следите от най-опасната битка – на твореца със собствената му съвест и творчество. Стратезите на новата литература се възползват от стария партиен лозунг на 30-те:“Който не е с нас, е против нас!“ Отнася се до всички, особено до ярките дарования. Някои от които вече признати за класици. Префабрикуването им в експонати от новата литературна витрина е рискована и все пак изпълнима задача. Останалите сами ще направят своя избор. От автора се очаква да бъде арбитър на двубоя между морала и политическата цена на успеха в личната биография. Развръзката гарантира поданство в зоната на мълчанието или сигурно място в ешелона на ковящата се литературна класика. Атмосферата е заредена със съмнения и илюзии. Автоцензурата е по-безпощадният палач. Късният Фурнаджиев редактира (цензурира) автора на „Пролетен вятър“. Ст. Ц. Даскалов буквално се опиянява от парите (вярно и при четене със смяна на ударението) на социалистическия реализъм и трудно може да убеди някого, че в едно съвсем недалечно минало се е подвизавал по страниците на списание „3латорог“. А и едва ли би желал. Дори класици като Каралийчев и Елин Пелин попадат в обсега на опасните изпарения. И понеже разходките из алеите на конформизма уморяват, част от някогашното „буржоазно“ писателство скланя да влезе в сградата на „прогресивната“ литература. Някои дори чакат на опашка пред парадния вход… Малцина искат да знаят, че сприятеляването с компромиса оставя дълбоки белези. Особено по крехката снага на текста. Днес можем единствено да гадаем каква би била литературата ни без заветната дата. И да се питаме: какво още щяха да напишат Ат. Далчев и Н. Лилиев, ако не бяха принудени да бранят достойнството си с мълчание и преводи? Как би изглеждал иначе чудесният роман на Ем. Станев „Ив. Кондарев“без букаите на новия реализъм? И въобще щеше ли да го има? Дали социалните предизвикателства в сюжета на „Тютюн“ нямаше да се задоволят с фрагменти от историята на синдикалното движение в тютюневия бранш – повече като фон на обичайната любовна авантюра между интроверти, типична за този автор? „Поручик Бенц“ например е буржоазен роман, нямащ обаче нищо общо с матрицата на евтината любовна интрига. А точно с такива квалификации се опитват да го сразят ортодоксите на социалистическия реализъм. Вероятно защото им е чужда, неразбираема и неудобна литературата – интелектуално премеждие. Иначе романите на Димов не са самотен пример за не особено оригинална философия на историята в литературата ни. (В този ред на мисли ми идват наум и романите на изключителното дарование Ем. Станев.) Но в тях има преди всичко проницателност, духовен аристократизъм, психологическо майсторство, функционален диалог – накратко, завиден професионализъм. В“Поручик Бенц“могат да се открият дори детайли, свидетелстващи за зреещи социални конфликти. Както е известно, истинският им литературен живот тепърва предстои (бъдещият „Тютюн“). Но е факт, че в самото начало се мяркат момичета от бедната класа -„работнички от тютюневите складове“. Те все още не са уличници, но се оставят да бъдат „преследвани, ухажвани, дори прелъстявани срещу войнишки хляб“. Върху лицата им играе „усмивката на полудевственици“ макар да се преструват, че минават случайно и не обръщат внимание на задевките. Д. Димов пое своите рискове и отговорност. Отговорността и за двете редакции на „Тютюн“. Преиздаването на първата в началото на 90-те години до голяма степен компрометира мита за авторовата безкомпромисност. Но едва ли сега това е най-важното. За пореден път се уверяваме, че аргументите на таланта са по-силни от идеологическата интоксикация.
„Романите на Димитър Димов“ е книга с енергично начало, въвличащо читателя в епицентъра на събитията. Тук липсват детайли от контекста, извадки от богатата история за премеждията на жанра. Но тъкмо този избор иносказателства за ситуацията на самотничество, опредметява различията и различността, съпътствали писателя и говоренето за него. Отсъствията ще се заличат малко по-късно, веднага след панорамната картина на критическото четене, свръхуплътнена от характеристики в рецензии на съвременници – критици, писатели, политически фигури, хора верни на властта и на истината за нея и за литературата. От изписаното, непосредствено след излизането на „Тютюн“, личи, че опитите за разгром са безперспективни и невъзможни, следователно трябва да се намерят пътища за приобщаване (придърпваме) – одомашняване и официализиране – на феномена. Не е чудно, че в околоплодните води на романа се появяват митове. Свидетели сме на смехотворни обрати в позициите и агония на морала. На опити да се дефинира здравото и болното в „метода“ и стила на писателя – дотолкова отчаяни и откровени, та да се види като на длан читавото и нездравото в обществото. Спестеното в началото на книгата застава в целия си ръст във втора глава: аналитично и отговорно са коментирани стратегиите на усвояване на жанровите модели в романите на писателя. Следват аргументи и изводи за вписванията – и най-вече за невписванията – на автора в контекста, за извършения от него пробив в статуквото и традицията. И веднага след това прелюбопитен пример за обратна теза чрез странния на пръв поглед паралел Вазов -Димов. Проверявайки състоятелността на този наистина необичаен диалог, Ичевска вижда в лицето на модерниста („чужденеца“) Димов автор, доразвиващ („дописващ“) традицията. Следователно, извършен е пробив и в безвъпросителната употреба на понятията „модерен“ „модерност“, „чужденец“ клиширали говоренето за автора и неговите книги. Картината обаче не би била пълна, ако към всичко това не бяха прибавени наблюденията, успоредяващи творчеството на писателя с рецепцията на чуждия опит – европейска и съветска литература, американско кино и др. Както може да се очаква, напълно оправдано преобладават страниците за „Тютюн“ – творбата препъникамък в творческата биография на Димов и много повече в биографията на литературата. Считам за особено важни моментите, посветени на романовата поетика, както и прочита на Димов чрез живота на мотивите: животинския код, жената с нейната любовно-еротична страст и алюзиите с митични персонажи, биографиите на чужденеца (етническия, чужденеца в чужбина, чужденеца сред свои), образите на дома с възможните и много повече с невъзможните завръщания, декодирането на идентификационните игри, боледуването (лудостта), манипулативните техники и театърът на марионетките (кукли и кукловоди), ролята на езика на тялото и модата, на образованието, превъплъщенията на българката и битността й като нарицателно име (в отношение към брака, секса, книгите, мъжете). И, не на последно място, функциите на гласа, жестовете, извивките на тялото, на алкохола и опияненията (фигурите на пиянството и човешките опиянения). Няма съмнение, че книгата „Романите на Димитър Димов“ е в руслото на налагаща се литературоведска тенденция – тази на психоаналитичното проникване в света на фикционалното. За разлика от много други обаче тя е изключително комуникативна и практикува удоволствието от четенето в себе си и чрез себе си. Благодарение на подобни изследвания критическият текст отново е в ролята на добрия стар посредник между художествената творба и читателя. При това без да прави компромиси с научната добросъвестност и актуалността на подхода. Тъкмо обратното. Вместо заключение, ще си позволя един личен жест, цитирайки фрагмент от писмото си до авторката, веднага след като ме покани да стана рецензент на тази книга. Струва ми се, че тогава бях не само най-спонтанен, но и най-точен: „Винаги ми е допадала твоята добросъвестна работа с основния текст и с опорните текстове. При това у теб висотата на научното знание не изпитва паническа нужда от предвзет терминологичен речник, от змиеобразен синтаксис и инфантилно игрословие, изкушило дори представители на мъжкото литературознание, ширещи се в покоите на феминизма“. Сега бих добавил: и на който и да е“-изъм“, изгубил или забравил предмета на своето писане. Без значение какъв е полът на пишещия… Сава Василев

Издател: Фабер
Език: Български
Година: 2005
ISBN: 9547754017
Страници: 252
Корици: меки
Тегло: 276 грама
Размери: 20×14.5
Наличност: Да
Раздел: История на литературата. Критика, Литературознание, Език и литература, Хуманитарни науки, Книги

Цена: 8.00

Колко полезна беше тази книга?

Кликнете върху звезда, за да го оцените!

Среден рейтинг 0 / 5. Брой гласове: 0

Няма гласове досега! Бъдете първият, който ще оцени тази книга.